Наскоро се навършиха 150 г. от рождението на един велик българин с огромен принос за европейския профил на България. С разрешение на автора- адв. Емил Георгиев публикувам изследването му за демократичната същност на Конституционната монархия и отликите й от Абсолютната монархия.
Търновската конституция изиграва изключително важна роля за модернизацията на България, извършвайки и една конституционна европеизация. Годините след 1878 г. могат да се сравнят с времето от 1997 до 2007 г., когато нашата страна реципираше европейското право, за да бъде приета в ЕС. След Освобождението ние също имаме, както и днес, своите европейски тютори, които ни подпомагат в усилията за модернизация. Знаем, че според член 4 от договора от Берлиниския конгрес в България трябва да бъде приет един Органически устав. Такъв устав се изготвя от руските представители, като той е на практика изцяло основан на сръбската конституция от 1869 г., която в никакъв случай не е сред онези основни закони, установяващи парламентарно управление. Напротив, сръбската конституция предвижда едни твърде консервативни модели, едно на практика непарламентарно управление. Бащите - учредители във Велико Търново отхвърлят руския проект за Органически устав и изработват наша конституция, реципираща, както знаем основно белгийската. Приемат конституция по западен модел с конституционно-парламентарна монархия, ясно разграничаваща двата статута на монарха - публичноправен и частноправен. Това на практика е един модел на конституционно устройство, който е характерен за просветените монархии в Западна Европа. Да си припомним, че в това време в Европа има само две републики – Швейцарската и Френската, и конституционната монархия е напредничава и модерна за времето си форма на управление. В глава ІІ на Търновската конституция е предвидена и ролята на владетеля, държавния глава. Българското кнажество е монархия наследствена и конституционна според член 4 на Конституцията. Но аз искам да се спра по-специално на член 35, който по един много особен начин влияе и върху нашето модерно развитие, върху ситуацията на страната в момента. Много е странно, че няма почти никакви дебати за ролята на Търновската конституция като първа българска конституция, макар че сме в навечерието на 20 годишнината на новата ни конституция, която само след няколко месеца ще отбележим. Днес обаче никой почти не говори за така наречения референдум от 1946 година, проведен в разрез с действащата тогава Търновска конституция. Тези неща някак си удобно се забравят или се премълчават и се изтъква ролята на Съюзническата комисия, която е била тук тогава и е диктувала какво да става и какво да не става. Така или иначе в Търновската конституция е показана позабравената като че ли днес роля на българския владетел, уредена в нея, и предопределяща важното му значение за модернизацията на държавата, както чухме и от преждеговорещите. Съвременните дебати са позабравили ролята на първата ни конституция, но не и член 35, който обаче се тълкува превратно и влияе върху общественото развитие в момента. За какво става дума в член 35 от Търновската конституция? С него се урежда обдръжката на княза, царя по-късно, тоест урежда се заплатата като Цивилна листа по модел, възприет във всички модерни западноевропейски демокрации, които по това време главно са парламентарни и конституционни монархии – Великобритания, Белгия и много други. С въвеждането на института на Цивилната листа всъщност се посочва, че князът има две тела – физическо и политическо. Като „политическо тяло” той е държавен глава, а като физическо лице той има часен живот и може да участва в гражданскоправния оборот, Ала той не е собственик на държавата, какъвто е абсолютният монарх и каквато е традицията в Османската империя, в Руската империя - по това време последните бастиони на абсолютната монархия. Князът е висшият служител на държавата, но пак повтарям не е нейният собственик, защото получава заплата за дейноста си според член 35 от Търновската конституция. Това разделение на телата на владетеля, което има много стари корени, е именно конституционната европеизация. Тук съвсем накратко ще посоча някои исторически реминисценции по повод двете тела на царя. Идеята идва още от античността - Метепtо qиоd еshото, Метеntо qиоd еs Deus - така шептял робът на триумфиращия пред възторжените римски граждани император според описанието на Франсис Бейкън в есето „За империята". В деня на триумфа си римският император минавал на колесница, теглена от четири бели коня, от Кампус Марциус до Капитолия, облечен в пурпурната тога на Юпитер, държейки орловия скиптър на божеството, с боядисано в червен киновър лице, а робът държал златния скипър над главата му и изричал горните думи. За да обяснят тази двойна корпоралност на владетеля, римските юристиопределят императора като еднолична корпорация, съдържаща физически субстрат, но изпълняваща политическа роля, служебна функция. Ернст Канторовиц нарича това разделение Доктрина за правомощията, като разсъждава в прочутата си книга от 1957 г. върху простата дистинкция между човека и неговото служение, която със сигурност надхвърля днешното въображение, както на повечето политици, така и на някои магистрати. За да направи разбираема Царската дупликация,  Канторовиц разказва за Херодот, който приветствал градовете, принасящи два култа на Херакъл - като на герой безсмъртен и като на смъртен. Според Плутарх Александър Велики правел разлика между приятел на Александър и приятел на царя. А на златната корона на баща му – Филип Македонски, върху изящните лаврови листчета била ювелирно изработена и една кацнала муха, за да не забравя, че има освен царско и човешко достойнство. Сенека разкрива същноста на двете тела на владетеля чрез примера за корабния кормчия, който е и пасажер, и управляващ в морето. Принципът на „близначността" е издигнат и от неопитагорейските писатели във „Върху кралстването" - царят в плът е като останалото човечество, а като цар е копие на върховния Майстор, който оформя царя, ползвайки се за архетип. Тези идеи влияят и върху теоретиците на абсолютизма- Жак де ла Гел във Франция и архиепископ Джеймс Ъшър в Англия. Нормандският аноним също различава двойнствената личност на краля - едното лице е от природата, а другото - от Благодатта. Доктрината на юристите от Тюдорова Англия е свързана с езика на апостол Павел - преминаване от Павловия соrриs Сhristiкъм Срeдновековния соrриs есс1еsiае туsticит, а след това към соrриsrеpublicае туsticит, приравнен с корпус морале ет политикум на общността, докато накрая се появява девизът, че кралят е или има политическо тяло, което никога не умира. В крайна сметка двете тела на краля са порождение на християнската богословска мисъл и са повратна точка в християнското политическо богословие. По-подробно историята на въвеждането на Цивилната листа и правната й обосновка е разгледана в нашата обща книга с господин Гочев и господин Шалафов – „Истината за царските имоти в България”, която се разпространява в книжарници „Хеликон”. Там историята на института на Цивилната листа е проследена подробно. Този модерен институт, разделящ държавата от държавния глава, посочващ, че той е само един служител на държавата, е разбран правилно още от бащите – учредители. Ако погледнем протоколите на Учредителното събрание във Велико Търново, ясно ще видим, че и Марко Балабанов, и другите, които се изказват по въпроса, говорят за заплата, тоест за това, че избрания от тях княз, който и да е той (те най-малко са знаели тогава, че Фердинанд и неговите наследници ще станат владетели на България), той ще бъде служител на българската държава. Нещо повече - Търновската конституция изрично забранява на българския владетел да бъде владетел на друга държава. В същото време това не е било проблем за другите балкански монарси, кандидатирали се за българския престол. Напротив, нашата конституция не позволява на българския владетел да управлява друга държава. Поради тази причина и учредителите му предвиждат заплащане – той служи на държавата и затова получава заплата. Това разбиране е много ясно споделено през цялото князуване на княз Александър I. Определя му се, както знаем от член 35 на Конституцията, заплата от 600 хиляди франка, което е една твърде значителна за времето си сума. Но е имало предложение и за 1 милион, но Марко Балабанов казва – „Нека платата не е много висока, но и да не бъде като на гръцкия Георгий, дето му се налага да взема заеми от западните сили”, тоест бащите - учредители ясно са разбирали, че за достойноството на младата българска държава е важно да има един държавен глава, който да бъде обезпечен, да бъде добре обдържан, тоест, да му се заплаща достойно неговото служене на новоосвободеното отечество. През цялото князуване на Александър I се запазва това разбиране, че Цивилната листа е заплата и, както знаем отлично, със средства от Цивилната листа и с други средства той си построява Евксиноградския дворец, в тогавашната местност Сандрово, която му е подарена от Варненската община. Този дворец след абдикацията на Александър Батенберг българската държава откупува от него срещу приспадане на заем, който той дължи на Българската народна банка. Институтът на държавния глава, както е разбиран от конституционния законодател, както е разбиран и от правната доктрина на времето, прави ясно разграничение между физическото и политическото тяло на владетеля. Той има частноправен статут там, където князът може да участва в гражданския оборот, да сключва частни сделки. А има публичноправен статут като държавен глава. С други думи, Доктрината за правомощията, Дупликацията на владетеля се състои в ясно разграничаване на политическото и на физическото му тяло. Нещо, което, како посочих, идва още от античността, а през Средновековието в абсолютните монархии е много ясно застъпено. Това са сложни философскоправни теми и, за да навлезем в тяхната дълбочина, трябва да припомним, че в зората на националните държави в Европа през ХVІІ в., кралят, владетелят, престава да бъде собственик на дръжавата. След „Славната революция” в Англия това много ясно се очертава. При така наречените Хановерски крале, чиято династия и в момента управлява в Англия, и които са свързани с нашия царски род, това се затвърждава. Още при Александър Батенберг всяка година се гласува в бюджета на държавата отделно перо за обдръжка на княза и отделно перо за неговата канцелария, пътувания, ремонти и т.н. Извън това има перо за Министерския съвет и отделно перо за Народното събрание, като всички те образуват така нареченото „Върховно правителство”. Нещо много интересно – през 1886 г. Цивилината листа на Батенберг е увеличена от 600 хиляди лева, гласувани по конституция, на 698 хиляди поради една проста причина - той е избран за управител на Източна Румелия. Заради допълнителната длъжност  българската държава му отпуска „добавочни”. Това отново показва какъв е статутът на държавния глава според Търновската конституция. С избирането на княз Фердинанд за български владетел през 1887 г. всичко това се запазва – 600 хиляди Цивилна листа и добавъчните 98 хиляди за управител на Източна Румелия до обявяването на независимостта. Цивилната листа работи именно като обслужваща имотните интереси на владетеля. В днешно време това ясно разграничаване на политическото и на физическото тяло на владетеля според Търновската конституция, изведнъж беше много сериозно потъпкано, изведнъж се оказа, че Интендантството, създадено през 1890 г. от княз Фердинанд І, за да управлява Цивилната листа, тоест заплатата на монарха, било юридическо лице с публичноправен статут и то не се разпореждало с частните му средства, а управлявало буджетни кредити. Тези, които поддържат тази теза, използват един цитат на проф. Владикин, където се споменава нещо подобно, но цитират, разбира се, половинчато, защото смисълът на целия цитат е,че Цивилната листа е юридическо лице, което е призвано да обслужва имотните интереси на княза, а не обслужва някакви държавни интереси. Освен това (проф. Владикин не го коментира, но се подразбира) става дума за юридическо лице като еднолична корпорация. Нещо, което още римските юристи са разбирали и са твърдели за римския император, че той е еднолична корпорация. Цивилната листа, интенданството са такава еднолична корпорация и това е виждането за юридическо лице, което влага Владикин, а не съвременното разбиране за юридическо лице, което е субект на търговското или  държавното право. Тук ще отворя една скоба - както спомена господин Гочев, Търговският закон е приет едва края ня ХІХ век – влиза в сила на 1 януари 1898 г., а интендантството е създадено през 1890 г. по личната воля и пълномощие на княз, без да се изисква задължителната според член 18 на Търновската конституция контрасигнатура на министър на наредбите и разпорежданията, които произлизат от княза. Освен това никъде и в най-щателния преглед на държавните институции какъвто прави Веселин Методиев в своята книга за българските държавни институции от 1879 г. до 1944 г. няма такава държавна институция. Между приемането на конституцията през 1879 г. и въвеждането на Цивилната листа до създаването на интендантството чрез частно упълномощаване като иконом на Цивилната листа минават цели 11 години. Отпусканите през този период средства за заплата на владетеля не са управлявани от специално упълномощено лице, но същността на Цивилната листа е идентична и преди, и след създаване на интендантството. В заключение на разбирането за двете тела и на българския владетел, както на съвременните му конституционни монарси, ще изтъкна, че създаването на Цивилната листа и по-късно на интендантството  са продиктувани най-вече от това, което казва член 8 на конституцията - личността на княза е свещена и непрекосновена. Свещената и неприкосновена личност  на държавния глава не може да влиза в частноправни сделки, но гражданското лице, което изпълнява тази служба, естествено че може и това се е случвало неведнъж. Много интересно свидетелство в тази връзка дава за Фердинанд Алеканър Малинов, неговият съратник в обяваването на независимостта и този, който приема абдикацията му. Малинов казва, че Фердинанд има две различни лица като човек и като държавник и ако тези две личности се срещнат, те няма да се познаят. С други думи, не само в конституционната теория и в конституционния текст, не само в правната доктрина, но и в свидетелствата на съвременниците държавният глава притежава тази двуяка функция – да има политическо безсмъртно тяло, което се наследява от неговите потомци, като служител на висш държавен дълг, на висша държавна служба, и да има физическо тяло, чрез което той е равен на останалото човечество, е като всички останали хора. Разбира се, могат да се напишат още много неща, много аргументи да се сведат. Един от тях е това, което се спомена тук от преждеговорившия акад. Георги Марков за контрасигнатурата – владетелят не взема сам решения, той представлява държавата, но всеки негов акт се придпописва от Министерския съвет или надлежния министър. Само в такъв случй неговите наредби има сила. Важно да се разбере, че тази доктрина за „двете тела” на краля, която идва от античността, преминава през Средновековието и трайно е залегнала през ХІХ и ХХ век в модерните европейски, просветени монархии, допринася за модернизацията на България чрез конституционна европеизация на уредбата на политико-правния статут на държавния глава. Но тази концепция явно надвишава въображението на днешните български политици, а и на магистратите. Съвсем наскоро пловдивски апелативни съдии отново не са разбрали какво представлява като исторически характер и като правна същност институтът на Цивилната листа, интендантството и са взели едно решение, което надявам се ще има как да се поправи пред последната съдебна инстанция. Във всеки случай трябва да знаем, че ако можем да се гордеем с това, че сме в Европейския съюз, то не се дължи само на нашите съвременни усилия, то се дължи и на бащите - учредители, които са създали Търновската конституция, заложили са парламентаризма като основна форма на управлението, независимо дали имаме монарх или президент начело. И, разбира се, са създали институцията на българския държавен глава в съответствие с най-модерните представи на европейското право по онова време, въпреки петвековната ни изостаналост.